Представяме ви втора част от интервюто с емблемата на българската спортна гимнастика – Стоян Делчев за предаването „Код Спорт“ по TV+.
Преди седмица изключителният ни гимнастик разказа за началото на своята кариера, за първите си успехи, за трудните моменти, за покоряването на европейските и световни върхове. Втората част от разговора с носителя на две олимпийски отличия от игрите в Москва през 1980 година е не по-малко интригуваща. В нея ще разберете защо Делчев предпочете да емигрира в САЩ и какви рискове пое с този ход.
- Г-н Делчев, ставате старши треньор на националния отбор на България на 28 години. Готов ли бяхте за това предизвикателство?
- Мисля, че бях на 25 години. Най-младият! Като се отказах на 23, станах старши треньор на младежите и помощник на мъжете. След световното първенство през 1985 г. в Канада поех и мъжкия национален отбор.
- А бяхте ли готов за това?
- Да, бих казал, че бях готов. Но когато станеш от гимнастическата скамейка и седнеш на треньорската, е доста голяма разликата. Все едно минаваш от единия бряг на другия. Преодолява се с много упоритост. Трябва да имаш малко фантазия, да разбираш спорта, да знаеш бъдещето на спорта. Като влязох, веднага направихме доста промени в състава и в начина на подготовка. Просто се измениха много неща. Затова взеха да идват и успехите ми като треньор.
- Защо Стоян Делчев реши да заживее в САЩ?
- Самата ситуация накара много хора да се махнат от България. Напуснах през 1991 г. Бях старши треньор на националния отбор, бях и генерален секретар на Българската федерация по гимнастика. Накрая самата ситуация в България ни принуди почти всички, които имахме възможности, да напуснем. Човек трябва да оживява, да се грижи за семейство. В този момент никой не виждаше изход от тунела или светлина в неговия край и много хора се принудиха да поемат по този път.
- Какви рискове криеше този Ваш ход и това, че сте олимпийски шампион помогна ли Ви при стартирането на това ново начало?
- Рисковете бяха изключително големи – можеше да не ми хареса, можеше да не ме приемат. Нашата система на обучение е съвсем друга от американската. В началото ми беше много трудно да свикна. Ние имаме страхотна дисциплина, тук децата се обучават по съвсем друг начин, различни са отношенията между треньори и деца, между треньори и родители. Въобще беше много трудно в началото. Нямах и финансови възможности. Живях у един мой приятел, който ми е съученик. Той имаше зала и останах при него да живея за известно време. Казах си – имам още два-три месеца да реша, май ще се връщам. Един ден той ми взел данните, отишъл и подал документи в емиграционната служба без да ме пита. Каза да се разпиша на един лист. Той попълнил документите, занесъл ги. По това време много бързо излизаха работните визи. Дадоха ми такава виза за три години. Той ми каза – ето, имаш документи, легален си, опитай и няма да съжаляваш. Но емигрантският живот е изключително труден. Дали за спортист или за човек, който се занимава в друга област, не мисля, че първите им години са били много весели. Всеки е страдал за родината и са минавали мисли през главата му какво прави в тази чужда държава, защо не се прибере при семейството си. Задаваш си тези въпроси, докато започнеш да привикнеш, да свикнеш със системата, да преодолееш този изключителен стрес и нерви. Човек трябва да намери себе си и сили да го преодолее. Но много хора не могат и се връщат.
- Имате собствена школа в Рино - “Делчев джимнастикс”. Колко треньори работят в нея, колко деца и на каква възраст тренират в нея?
- Децата са между 400 и 500. Никога не може да се каже точно, защото по принцип варират.
- Четох, че при Вас започвали от две годинки.
- Почват от 16-18 месеца, влизат с майки, бащи, баби. Правим им специални кръгчета, най-различни упражнения, елементарна гимнастика, която постепенно ги вкарва в по-високо ниво и така навлизат в реалната гимнастика. Треньорите са 14, включително и аз.
- Сега кой ръководи процеса, след като шефът е в отпуск в България?
- Никой. В момента залата е затворена. Така го правим, че когато аз се връщам, последната седмица залата е затворена. Аз се прибирам и я отварям. Така че в момента всичко почива.
- 9 февруари 2008 година – с какво свързвате тази дата?
- Трябва да ми припомните.
- Зала на славата на световната спортна гимнастика. Кой ви съобщи за това признание и как премина церемонията?
- Джордж Хери е единият. Той ми е много близък приятел, световен шампион по батут и е в Борда на директорите на Международната федерация. Също Барт Конър и Пол Зърт, който е собственик на списанието „Интернешънъл джимнастикс“. Те ми се обадиха да блокирам тази дата и да не поемам никакви ангажименти. Казаха да се подготвя, защото влизам в Залата на славата на международната гимнастика. Голямо признание за дългогодишния ми труд, за всички успехи и нови упражнения, които направих, за труда, който положих в Америка. По принцип, за да влезеш в залата на славата, трябва комплексно да бъдеш изграден и като гимнастик, и като треньор да си доказан.
- Какво се промени в спортната гимнастика през годините, когато вече не сте състезател?
- Спортната гимнастика отиде много далече. Във времето, в което ние дадохме този нов тласък с новите упражнения през 1977 г. във Вилнюс, сега гимнастиката е космическа. Нашите упражнения изглеждат като детски играчки пред това, което сегашните гимнастици и гимнастички показват на големите първенства. Това е уникална гимнастика! За мен направо са свръх човеци! Много труд! По принцип направиха и много реверанси и промени в международния правилник на спортната гимнастика. Например могат да се състезават индивидуално на отделни уреди на световни първенства, което удължава дълголетието на гимнастика. Много малко са гимнастиците, които в момента се състезават на многобой и много малко са добрите в многобоя. Там ги отсяват и е изключително трудно.
- А вие в момента тренирате ли?
- Не. Само за себе си по малко. Достатъчно съм тренирал, плюс това имам много травми. Имам големи проблеми с рамена, кръст – обратната страна на медала.
- Оптимист ли сте в това скоро да видим заместници на Стоян Делчев и Йордан Йовчев или ще си живеем със спомените?
- Честно казано, скоро не го виждам това нещо. Данчо остана последният мохикан, който поддържаше огъня и държеше българската гимнастика на високо ниво, но той беше един-единствен. Просто проблемите са много и са съвкупни – финанси, липса на треньори. База има, но като липсват треньори, няма подбор. Деца има, но трябва да ги запалиш, трябва да се върнат обратно към школите. Винаги съм казвал, че за да се поддържа една голяма школа, трябва да има отдолу нещо да я попълва и постоянно да влиза да бута високите нива. Така е и в живота – няма ли средна класа, всичко се разрушава, всичко умира. Така е и в спорта – няма ли постоянство и хора на всички нива, които да се бутат едни други да излизат на високата спортна сцена, ще загине спортът.
- Успял човек ли е Стоян Делчев?
- Бих казал, че Стоян е много весел човек и успял в живота си. Доволен съм от себе си. Занапред, ако мога да помагам с нещо, съм готов да го направя.
- Може ли някога да видим Стоян Делчев да отвори школа по гимнастика в България?
- Много трудно ще бъде. Започването отначало е изключително трудно. Просто иска много дълго време. Бих казал, че може би е възможно да видите Стоян Делчев да се върне в България в скоро време. На разположение съм, ако мога да помогна за спорта с нещо. Бих го направил с удоволствие.
- Дъщеря Ви Диляна е завършила колеж по филмово изкуство. Успя ли да сбъдне мечтите си?
- Да, изключително. Това беше мечта – танците, филмово изкуство. Завърши за режисьор на различни видове филми – документални, игрални… Тя е много доволна. Малко идва нанагорно. В продължение на 10-12 години работи за Адам Сандлър. Накрая стана заместник-шеф на неговия офис, но се принуди да напусне, защото миналата година се омъжи и животът се промени изцяло. Съпругът е доста успял музикант. Също работи в Холивуд - озвучава филми, пише музика и т.н. Те са едно щастливо семейство. Пожелавам им успех за в бъдеще! Но понякога се работи по 14-16 часа. Америка е страна, в която се работи изключително много.
- Искам да благодаря на всички мои познати, приятели и фенове, които и до ден-днешен ме поддържат и ми симпатизират. Искам да благодаря и на пловдивската управа като цяло, че винаги са били зад спорта, зад големите и малките спортисти. Пловдив е един от градовете, в който винаги са се грижили за подрастващото поколение. Затова и Пловдив има най-добрите успехи. Пожелавам успех на всички спортисти, на всички бъдещи български медалисти в близките световни, европейски и олимпийски игри! Знам, че трябва доста труд, но се иска и много кураж. Желая им успех!
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ
0
