"Ако спечелим Световните серии, а дори и да не го направим – ако просто печелим мачове и сме сред най-добрите отбори в Югоизточната конференция, ще е изключително вълнуващо. Дори не ме интересува дали аз ще съм основната причина. Важното е, че ще бъда част от това приключение", споделя Райме пред в. "Мисуриън".
Именно местният вестник на град Колумбия, където се намира Университетът на Мисури, разказва историята на осиновената българка. По спомените на настоящия й баща Алан Коен, той и тогавашната му съпруга Лорейн пътували до България през ноември 1999 г. и посетили сиропиталище в "западнал провинциален град".
"Пътувахме около четири часа с кола от столицата София. По пътя видяхме ужасна разруха. Постройките бяха занемарени и разпадащи се. На една пресечка от приюта усетих най-лошата миризма на света, каквато дори не може да си представите. Самото сиропиталище бе бетонен бункер и бе най-красивата сграда в града", разказва Коен.
Твърди се, че когато е осиновена, Райме е била 3-годишна, но самата тя има необичайно ярки спомени от онези дни. "Пътуването ни до летището в София бе първото ми качване в кола. Всъщност аз никога не бях излизала от детския дом – признава момичето. – Когато ме попитаха какво искам, първите неща, които ми хрумнаха, бяха шоколад и пиле. Получих ги и сякаш от този момент те станаха моите мама и татко."
След като се прибира в Сейнт Луис, семейство Коен бързо установява интереса на Райме към спорта. Още в началното училище тя започва да играе бейзбол с момчетата, а по-късно тренира баскетбол, футбол (европейския вариант) и лакрос. Пробва се и в тениса, но бързо се отказва, защото трябва да играе сама.
"Тя винаги е била супер атлет – разкрива Алан Коен. – Но винаги е предпочитала отборните спортове, защото харесва да бъде с други момичета и момчета."
Райме Коен насочва вниманието си към софтбола като тийнейджър и играе за тима на гимназията Клейтън, в която учи. Като абитуриент тя има огромно желание да подсили отбора на Университета на Мисури (MU), където са учили нейният баща и доведен брат, само че никой от "тигрите" така и не се свързва с нея, за да й предложи стипендия.
Все пак Райме решава да преследва мечтата си докрай. Приета е да следва журналистика в MU и сама се предлага на треньора на Мисури Тайгърс Ерън Ърлиуайн, като му изпраща свое видео. И точно преди началото на първия си семестър миналото лято получава одобрение да се включи в подготовката на университетския тим.
"Не бих могъл да бъда по-горд и по-развълнуван – споделя Алан Коен. – Да гледам как дъщеря ми играе за отбора, който подкрепям, за моята Алма матер, това е върховно усещане. Повече, отколкото някога съм се надявал. Тя осмисля моя живот."
От последния й ден в българското сиропиталище вече са минали повече от 16 години, но Самата Райме Коен твърди, че често се обръща назад и си спомня живота в своята родина. Знаейки, че е получила шанс, какъвто вероятно никое друго дете от онзи дом не е имало:
"Нямам идея какво щях да правя сега, ако бях останала там. И дори не съм сигурна, че искам да си представям какво е щяло да бъде. Едва ли щеше да е страхотно бъдеще. Нямаше да имам всички тези възможности в България. Сегашният ми живот е изключително привилегирован. Благодарна съм. Още в ранна възраст се научих, че не съм център на вселената. Но бях късметлийка, че бях осиновена."
0
