На 38 години волейболният треньор Александър Попов стигна върха в своята кариера – класира ЦСКА на полуфинал в турнира за Купата на европейската конфедерация. Първият мач с полския ЗАКСА е точно след седмица, но в този разговор волейболът е само фон.
- По собствената ви скала колко голям успех е този полуфинал?
- Не знам колко е коректна моята скала. За мен успехът е много голям, въпреки че на някои сигурно им изглежда обичаен.
- Едно време твърдяхте, че пътят е по-важен от целта. Сега на какъв акъл сте?
- На същия. Продължавам да си доказвам, че пътят е по-важното нещо.
- Пътят си е път, но постиженията носят удовлетворение. Не мислите ли?
- В известен смисъл да, но нека свърши всичко, за да го оценим цялостно. Към днешна дата сме много доволни. Всъщност думата не е точно доволни, може би по-скоро задоволени. Според мен това важи за всеки човек, който се занимава със спорт – ако тичаш една обиколка за определено време, искаш да я тичаш още по-бързо.
- Процесите в спорта са отражение на процесите в обществото, но вашият успех е извън контекста на повечето неща, които се случват в държавата. С какво си го обяснявате?
- Нашето битие в ЦСКА от дълги години, не само сега няма връзка с обществения живот. Отношенията ни в колектива не се вписват в нарицателното “българска работа”. Говоря само за отношенията, качеството на продукта е съвсем различно нещо.
- Това звучи малко сектантско.
- Да, дори веднъж го чух някъде - в ЦСКА сте сектанти.
- Обижда ли ви?
- Защо да ме обижда?
- Тогава комплимент ли е?
- Ние правим неща, които не са разбираеми за болното ни общество. Затова не се обиждам, напротив.
- Звучи красиво, но животът все пак е рационален, с реални параметри.
- Не знам дали е красиво, но мисля, че е много трудно.
- Когато хората дълго време не получават заплата, когато се правят икономии от всичко, в един момент неизбежно настъпва умора от стискането на зъби. Как се справяте с мотивацията?
- Да, това уморява, но ние намираме начин да продължим напред. При нас нищо не се е променило от години. Сега сме на някакъв спортен връх. Но преди години, когато бяхме на дъното, когато нямахме медал в България, да сте чули нещо за обърнати джобове, за някакъв скандал или вътрешно напрежение?
- Именно – как го постигате?
- Работим ден и нощ за това. Сменят се играчи, годините вървят, ситуациите се променят, но ние вървим по своя път.
- Вие сте неизменният фактор. Чувствате ли се като идеолог на този процес?
- Ласкаете ме с този въпрос, но не е коректно пред читателите да правим такива заключения.
- Коректно е да сте честен.
- Не може да се твърди такова нещо. Може би след време, когато бъда с различна функция, ще мога да изказвам такива мнения. Сега не е правилно.
- Как преди време приехте хорските приказки, че превръщате ЦСКА в дом на пенсионера?
- Хората не са прави. Аз имам две качества. Едното е търпение – волско а другото е, че когато реша нещо за правилно, никой не може да ми повлияе. Аз знам, че ЦСКА не е дом на пенсионера, а тези момчета – освен приятели и съмишленици са играчи от висша класа. Беше важното да го докажем на всички. Даже в определен смисъл подобни твърдения ни помогнаха.
- Събирате ли се извън залата, правите ли нещо друго заедно?
- Не, по никакъв начин. След мач се събираме за 2 часа в някой ресторант и това е всичко.
- Вие самият от години играете една компютърна игра – Call of Duty. Тя за какво ви помага?
- Да си уплътня малко време.
- А не за концентрация или градене на някакви стратегии?
- Не.
- Това забежка към детството ли е?
- Call of Duty е жестока игра, с много смърт но винаги се прераждаш отново. Убиват те и пак ставаш и биеш. Не съм много добър между другото, има по-добри от мен, аз съм в златната среда.
- В кои сфери на живота държите да сте много добър?
- Сферите не са важни. Важно е да бъда доволен от това, което върша в момента. Да си легна, без да мисля – леле, защо направих това или онова.
- Навремето много се интересувахте от политика. Не е тайна, че винаги сте харесвали идеите на Иван Костов. Толкова последователен ли сте в политическите си пристрастия, колкото в работата и отстояването на личните принципи?
- Да. Ако има избори, пак ще гласувам за него.
- Казахте, че когато сте убеден в нещо, никой не може да ви спре. Само себе си ли слушате?
- Не. Тези, които слушат само себе си, са болни хора. На мен ми се случва да установя някакви истини на базата на личен опит и анализ. Когато това се случи, да, аз вярвам в тях. За някои неща съм 100 процента сигурен, за други не напълно. За това кое е добро и кое – лошо в житейски план, смятам, че знам повече от много хора. Това ме прави изключително недолюбван.
- Защо смятате, че не ви харесват?
- Защото съм независим, когато взимам решения. Имам собствено мнение и го отстоявам, когато се налага. Това дразни мнозина. Аз съм последователен. Много хора искат да са последователни, но нямат силата за това.
- Как вкарвате чужденците в отбора във вашата мантра, защото е ясно, че тези хора са дошли тук за пари, не за идеи и каузи?
- Точно така - те са дошли за пари и ние няма как да ги излъжем. Те идват за пари и в крайна сметка си ги получават. За толкова много години не съм излъгал никого. Всъщност има едни хиляда долара, които дължа от 2000 г. Те не са мое лично задължение, а клубно, но ги помня тези пари. И трябва да се издължа.
- Така или иначе парите са универсалният измерител в света, в който живеем. На вас известен ли ви е друг измерител за резултат и качество?
- Да. Съвестта. Поради тази причина съм горд, че намирам хора, които споделят моите ценности.
- Вярвате ли в Бог?
- Да.
- А тази страст към върховете, към алпинизма?
- Не говорете така, защото ставам за смях сред алпинистите. Бих се определил като екстремен турист.
- Какво мислите за Жозе Моуриньо?
- Не ми харесва никак.
- С какво не ви харесва?
- Смешно е аз да изказвам мнение по въпроса.
- Все пак?
- Моуриньо сигурно си върши прекрасно работата като треньор и резултатите му го доказват. Но извън стадиона той е палячо, който се прави на велик. Спортът е много по-голям от някакви си там личности.
- Кой треньор ви допада?
- От футбола Карло Анчелоти. Иначе Фил Джаксън – не защото дава книги на играчите в самолета.
- Сравняват ви с Алекс Фъргюсън, с какво си го обяснявате?
- Съвпадение на малките имена, дълго време сме треньори в едни и същ клуб, червените екипи...
- Вие как се виждате на 65?
- На 65? Аз не знам какво ще стане след няколко дни. Тук е България и всичко е три пъти по-сложно, отколкото на всяко друго място.
- Как си представяте бъдещето – треньор по волейбол за цял живот?
- Със сигурност няма да се занимавам с треньорство до края на живота си. Намирам се в края на треньорската си кариера.
- И какво ще правите след това?
- Нещо друго в сферата на спорта, мениджър или нещо подобно. Освен това ми се работи с деца.
Катерина Монолова, "7 дни спорт"
Снимка: Иван Бъчваров, Sportal.bg
0
